Събота, 2009, Юли 4

Стоманена Пеперуда

Това е някак мрачно, но се надявам да го харесате, защото е истинско. Сурово е. То е за борбеният дух, който е във всеки един от нас.
***
Светлина : Стоманена Пеперуда

Срещу светлината неясна, но толкова ослепително бяла
От лекият процеп оставен от вратата на терасата
Чувам пърхането на крила, в мъркащият мрак
Това е чувство изпитвано и преди
Пробуждаща се светлина
Пръскащи се сенки
Шепнещи пословици в главата ми
Тръпнещото от ужас отчаяние
Унищожение, сътворение...
Издишащи от оловната ми глава

И в този мрак
Аз я гледах как страда
Махаща с криле обезумяла срещу стъклото
Сенките създават клетка от стомана
И решетки, през които тя не може да премине
Чувам я как се удря в стъклото
В отчаян опит да бъде свободна
Слънцето осветява с лъчите си едно малко кърваво петно
Нарисувано от нежното и тяло

Гледах как течността
Блика от микроскопичните вени
Осветена от бледото слънце
В нежен дъжд
Движенията и са статични
Грациозно, тя се предава
Знаейки, че тази единствена битка
Не може да спечели.
Гледах я как губи равновесие...

Позволих и да умре

Сбогом,
Сбогом,

Моя Стоманена Пеперудо.


Четвъртък, 2009, Юли 2

Послание

ето, блогвам. ю аскд фор ит:)

****
На oсемнадесет съм. Тези последни месеци на приемни изпити все още жонглират пред очите ми. Имам 15 чифта обувки и ме приеха в 3 университета. Светът би трябвало да бъде в моя изгода, пълен с обещания и възможности.

Е...аз съм на oсемнадесет, неомъжена и бременна във втория месец. Светът е една мастилено-черна бездна.

За да разгадаем как точно се озовах точно на това място, предполагам че трябва да започнем от самото начало. Но хората винаги приказват така, а и аз не съм твърде убедена дали въобще някога е съществувала граница между настоящето и бъдещето. И в двата случая ще дам най-доброто от себе си, за да я начертая.

Сдобих се с първият си приятел на петнадесет - няколко добри и крехки години след като всичките ми приятели започнаха тази тенденция. Разбирате ли, аз винаги съм била дебелото момиче, високото - с което никой не искаше да играе баскетбол... странното, което всички отбягваха. Никога не съм била 'единственото'. Той ми казваше, че съм красива. Но като се замисля, не казват ли те всички така на дебелите момичета, сякаш само това може да поправи нещата.

Разбих сърцето му, да знаете. Единствено, защото исках да знам, какво е чувството да държиш цялата тази неконтролируема буря от сила и ярост, само в няколко думи. Оказа се, че да зарежеш някого не е за подценяване, но тогава не можех да знам тази истина.

Между него и СЕГА успях да спя със седем мъже, това са повече спални, отколкото повечето жени виждат за целият си живот. Обичах само двама от тях. Останалите така и не запомних и този факт до известна степен ми дава утеха.

Всичко опираше до това, да бъдеш желан. Ако той поискаше да спи с мен, това означаваше, че не съм толкова отвратително грозна и гротескна, колкото аз самата се чувствах. Оказа се, че всъщност единственото, което е означавало е, че той е бил пиян като свиня и просто е видял удобна възможност в уплашеното и уязвимо момиче. Погледите и заглежданията, вече не ме карат да се чувствам привлекателна; напротив - единственото, което ме карат е да мисля, че съм мръсна и стара. Изглежда, единствената утеха, която успявам да намеря някъде е на дъното на бутилката. Утеха, която приижда върху мен, измива ме... утеха, толкова болно сладка и топла, като дъха на непознат по врата ми.

Пиенето е нещо като само-осъкатяване. Виждала съм се хиляди пъти, през погледите на хиляди непознати и въпреки това намирам поводи да продължавам. След като видях патетичната съсухрена сянка, в която се превърнах, не мисля че е останало нещо, за да и продължа по друг път. Има някаква прокажена болест в света, която инфектира всички нас, казвайки ни че няма достатъчно останало място за промяна. Това което сме, е всичко, което сме и просто трябва да размахваме белия флаг над главите си до края на живота ни.

Влюбвала съм се между исполинските и негостоприемни рафтовете в библиотеката, припадала съм върху плочките на пода в банята и съм гледала как една приятелка се опитва да сложи край на живота си, без да съм имала способността да и помогна. Правила съм секс с непознат пред заслепителните фарове на такси, на плажа в 3 след полунощ. Но нищо от това не ме вълнува вече. Аз все още съм същото уплашено, малко момиче, което винаги съм била; сега просто нещата, от които се страхувам са различни.

Ако аз съм младостта на нацията, тогава в какъв порочен свят ще порастне детето ми? Камъните не са мои, за да ги хвърлям, така че какво по различно мога да очаквам за поколението си, от собственото си злочестие? Иска ми се хората да престанат да се присмиват на грешките ни, казвайки ' о, това не е чак толкова лошо' , това е вик за помощ, като всеки друг. Не съм сигурна, че някой може наистина да помогне. Предполагам, че волята да се променим трябва да дойде от самите нас.

Аз продукт на обществото ли съм, на стечението на обстоятелствата? Къде мога да стоваря вината за моето окаяно положение? Кой ще се изправи гордо и ще предяви претенциите, че злочестията ми са и негови? Семейството ми не е нито богато, нито бедно, така че това е един фактор по-малко в списъка. Отгледана съм с много любов и имам повече приятели, отколкото мога да преброя. Затова... къде сгреших?

Дали всичко това е изкривеното отражение на самата мен? Ако е така, трябва ли да стоваря вината върху модните списания и момчетата, които ме дразнеха в училище? Неее... трябва да е нещо по-дълбоко от това. Може би просто винаги търся любов на погрешните места.

Винаги има едно самотно дете, което отива на купоните по-рано и започва да пие, преди всички други да са пристигнали, мислейки си че това ще отнеме от самотата и тишината, които го обграждат. И докато дойде апогеят на празненството, то е припаднало само в тъмната баня, изправило главата си точно толкова, че да не се удави в собственото си повръщано. И когато отново дойде на себе си, всички други са се разотишли и самотата отново е там, на същото място, където е била и преди това.

Ако живота е празненство, тогава обществото на нашето Днес са тези самотни деца. Всички ние сме го опитвали, притежавали сме го, правили сме го и сега и преди, живели сме до дупката на екзистенциалността.

Аз съм на осемнадесет. Ще споделя изпитите си с ритниците на едно растящо в утробата ми дете и Бог, в който не вярвам. Ще продължавам да си повтарям, че е време да се променя, че това не е личността, която аз трябва да бъда. Но предполагам, че така или иначе няма да се накарам да повярвам.

Ние сме младежта на нашата нация, президентите и лидерите на бъдещето. Ние сме навън по купони, взимаме наркотици и правим секс с непознати, които не помним - ние сме тези, които си казват, че ако откажем цигарите до 30-тата си годишнина, шансът ни за рак на белите дробове е не по-лош от на всеки друг.

Да, ние имаме гласове, но сме твърде горди, за да извикаме за помощ. Моля ви, не ни вярвайте, когато ви казваме, че всичко е наред.

Петък, 2009, Юни 5

run with scissors

i'm cutting through my throat
through this raging skin.
cutting deep into myself,
cutting down my whole existence.
cutting...
just to find you sleeping safe and sound
on my poor little heart


П.С: не ми давай да си играя с ножици :Р

лайф съмтаймс из соу гууд :)

Неделя, 2009, Февруари 8

037

Не пиша поезията с правилното сърце
Аз съм малко противна.
Малко бледа.
Малко изгладняла
И малко молятевземимеобратно.

Имам счупен микрофон някъде в гърдите
Oпитвам се да ти попея с заглушените звуци
които произвеждам
Знам че не трябва да те обичам по този начин

Но го правя.
Все още.

Неделя, 2008, Ноември 23

036

иска ми се да можех да ти пиша всеки път, когато не си тук.
защото това ми напомня за ноктите ти,
за луничката, която стои сгушена на лявата ти буза
и за тези слепени крайници,
които ни притискат все по-силно един към друг.

толкова отдавна ми изглежда времето, когато късах парчета от собствената си кожа.
защото ти беше там...заспал.
ембрион плачещ вътре в самите ми пори.
обичах те там, обичах те тук, обичах те навсякъде.
В Париж или Лондон, в Бургас или София,
в този живот или в другият след него,
в съвката на дланта ми, където спеше понякога.

гледах те, сгушен на топка...там в розовата стая.
гледах гъстите ти мигли и начинът по който дишаше тежко.
сякаш хилядите ти стоновете припяваха в беззвучен хор "Трябва да си тръгваш скоро".
толкова бях засрамена, когато улови прибягващият ми надолу поглед.
и толкова обичах начина, по който ме поставяше обратно в мен самата със онази усмивка

Ти си една спирка на автобуса твърде далеч,
един картофен чипс в повече,
книга, която не мога да оставя,
всичко, което някога съм искала притиснато между кожа.
ти си хиляди сърца преливащи от радост,
милионите настръхнали косъмчета по ръката ми,
когато докосваш сухата ми кожа.
правейки я по-нежна, правейки я топла
със тези очи като мехлем.

Кожата около гръдният ми кош...тя се разтяга.
сякаш дробовете ми се пълнят с течност и мембраната расте.
сякаш хиляди ръце се протягат от мен,
за да те сграбчат и затворят
в случай че забравиш колко много те обичам.

Събота, 2008, Ноември 15

035

"It's kind of strange how
You put the blame away from you.
I understand now
we were in danger of ourselves!
What is our flesh for,
if not to feel our mortal shell!
What is our soul for,
if not to know we never die!"

Diary Of Dreams - Babylon


имам хиляда ръце,
с които да те държа,
миниатюрни пръсти на краката,
с които да те милвам...

видях ни през процепа на безброй калейдоскопи
преливащи се един в друг от векове,
през многобройните слънца на отминалите месеци
може би спомените ми за теб са напълно грешни
но просто си помислих, че раменете ти идеално пасват върху моите стави,
че са създадени, за да се навеждат за още една последна целувка върху гърдите ми...

мислих, че ти носи ароматът ми за 6 месеца някъде там,
някъде между ноздрите и синусите
затова трябва да се постараеш да направиш повече от това да ме вдишваш
чувствай ме, виждай ме,
обичай ме по нови начини
начини по които хората не могат

мислих и мислих, и мислих
че имам години, за да открия органите ти
плискащи се сред океани от вътрешности
че мога да галя черният ти дроб
докато твоят прилив ме залее и ми се усмихне дружелюбно
някъде около пъпчето ти

помислих си, че туморът си е отишъл, отделен завинаги от сърдечните ми клапи,
изтекъл през крехките ми пори. но той е тук.
сграбчил гърлото ми с острите си нокти и с насочена към главата ми пушка,
чегъртащ вътрешностите ми, докато не ми остане кръв.

остави ме със всичките тези гниещи фосили,
със тези зародиши,
със нищо друго, освен с чувството за нас самите

Петък, 2008, Ноември 14

дневник за сънища

Напоследък ми се случва нещо странно. Вече ще се навършат почти 3 седмици от както бях на концерт на Diary Of Dreams. Дотук добре - това беше най-великото ми и емоционално преживяване за последната година. Но не искам да говоря за него сега, не искам да го споделям в някакви си прости и незначещи нищо думи, то е по-велико от всичко това...а може би и повече. Странното започна 3 дена след въпросният концерт. Сънища, натрапчиви сънища. Сънища преизпълнени с толкова противоположни емоции, че на сутринта се събуждам по-уморена отколкото съм била преди да легна. Сигурно съвсем му изпуснах края. Понякога наистина ме е страх от мен самата. Сериозно. Не, че като се погледна в огледалото и то се пука или нещо такова - просто се страхувам от нещата, които виждам, които въображението ми е способно да измисли. Не ми се случва постоянно, но когато дойде си е страшно..няма значение наяве или насън. Както и да е, не му е мястото на това разсъждение тук, цялата работа е за нещо съвсем друго...
Цяла нощ не спах от ярки видения. Сънувах себе си, сънувах Румъния, сънувах се изгубена, и в същото време толкова безгранично влюбена и това беше най-красивото чувство, което някога ме е спохождало. Сънувах него, сънувах го как ми избоде очите и пи собствената ми кръв.
"Read my lips and speak out loud
My fingertips are more than proud
To touch your skin, to feel your face
I'm drowning in your sweet embrace"
Така ми каза. Заклевам се. А аз бях щастлива. Безброй безименни пръсти навсякъде по мен, впити, дерящи плътта, а аз бях щастлива.
Сънувах далечни и забравени земи, писъци и смехове. Какво ли е чувството да си самотен писък отекващ в стените? Какво е да си безмерна тишина и да не копнееш за нищо друго така както за пърхането на крилата на молец в тъмнината?
В един единствен миг знаех истината за себе си, знаех коя съм. Държах този миг и стисках пръстите си до посиняване, до кръв... но уви, той се стопи както сенките се топят в обятията на нощта.
Ние всички сме създания на мрака, но отричаме хаосът в себе си. Само ако тези хора знаеха какво ми причиняват :/
Ужас!