040

виж сега:

аз ще бъда твоят черен кон, а ти моята черна овца
метафоричните изнанници на цялото животинско царство

същества, създания, твари. това е всичко, което сме. малките играчки на господ.

ще седим с преплетени ръце и ще късаме крилата от рамене си
гледайки как перата отлитат глухо натам, отвъд самият ръб...
там където лудостта и вечността започват своят пръв и последен танц

пепел при пепелта, прах при прахта

ще бъдем двойка паяци-самоубийци сред гневно ято гарвани
и ще плетем нашите паяжини през трошливи кости

научи се да харесваш болката. бъди самоук мазохист

като някакви странни индианци, ще намажем бузите си с кръв и ще се къпем под раздирани от светкавици мастилено-черни небеса

нека да направим себе си грозни, защото красотата е мимолетна

ще споделяме вкусът на изпълненият с копнеж дъх и изтъканите си от грях сънища притиснати един за друг толкова силно, сякаш сме сковани със наша собствена марка невидимо лепило
нали въпреки всичко живота си остава просто главна репетиция за смъртта?

би ли желал да споделиш ковчега ми?

ще крещим толкова красиво, че звука подобно на пеперуда ще се роди от какавидата на безпомощността и ще полети тихо и нежно като приспивна песен над нощните поля
и в апогеят на нашият дует... просто ще спрем да съществуваме

едно ти обещавам - ще извадя карфицата, когато ти дръпнеш щепсела

Вчера-не беше такава

Вчера ние с теб се познавахме. Днес почти не можем да разпознаем себе си.

Той се опита отново, но нямаше отговор. Телефонът увисна в ръката му като граната, тези финални думи се разтапяха на слуки и се стичаха между пръстите му. Притисна се към слушалката, докато кокалчетата му добиха тъмно червен цвят... и когато най-накрая отхлаби хватката си, кръвта нахлу обратно в ръката му с такава отлагана сила, че му се наложи да се бори, за да запази баланса си. Може би не беше само това. Той беше чувствал ръждата през целият ден - промъкваща се по протежението на тънкия ръб на гръбнака му... и нагоре към гърдите му.

Той се вторачи в телефона отново. Двойката и шестицата бяха добре износени.

038

винаги ми е харесвала идеята просто да избягаш.

винаги когато органите ми се се подуват и изпадат с глух звук на пода
винаги когато онази част от мен... другата..
онази която се катери нагоре по костите прикрепени за глезените ми,
онази която иска да вземе мястото си във въздушната възглавница около гръдният ми кош
и да те избута оттам

аз знам, че ако последвам пътечката от маргаритки които падат от очите ти
ще съм обратно в къщи танцувайки...
танцувайки около тебе
танцувайки яростно,
притискайки и увивайки се един в друг
докато потъна в теб

изобщо не ми хрумна, че можеш да оцелееш и сам
забравих да ти кажа и колко често си мисля за теб
и за нашите сиво-сини сънища
за сънищата, в които вървим с притиснати длани през тълпата
с цялото време на света пъхнато небрежно в задния джоб

и ето..ръцете ми се превръщат в земетресения
6.7 по скалата на Рихтер
защото всичко това е прекалено реално
защото сърцето ми е космическа совалка
разкъсваща озоновата обвивка на моята кожа

бих могла да седя цяла нощ пред къщата ти
цялата огряна от лунната светлина
бих могла да сгъвам сърцето си на хиляди малки хартиени самолети,
които да запращам със замах към твоят прозорец
но дали наистина би разбрал какво се опитвам да ти кажа?

думи като "липсваш ми"...те просто нищо не могат да ти кажат

не могат да опишат дните които прекарах потопена във морето от въздишки
или за постоянното рушене на всяка костица в тялото ми срещу приливните вълни на шок
призовани от мисълта за теб...как няма да се обадиш

за пукащото чувство някъде там из главата ми
докато поставям аспирина в устата си
за да убия това проклето главоболие
предизвикано от пуснатите на свобода облаци
облаци, които причиняват цялото това опустошение в очните ми ябълки

аз съм една затръшната врата на кола
а ти държиш ключа
тогава нека да те питам...
защо го скри в джоба си?

но ти не можеш да ме чуеш, защото съм заключена
заключена отвътре

Стоманена Пеперуда

Това е някак мрачно, но се надявам да го харесате, защото е истинско. Сурово е. То е за борбеният дух, който е във всеки един от нас.
***
Светлина : Стоманена Пеперуда

Срещу светлината неясна, но толкова ослепително бяла
От лекият процеп оставен от вратата на терасата
Чувам пърхането на крила, в мъркащият мрак
Това е чувство изпитвано и преди
Пробуждаща се светлина
Пръскащи се сенки
Шепнещи пословици в главата ми
Тръпнещото от ужас отчаяние
Унищожение, сътворение...
Издишащи от оловната ми глава

И в този мрак
Аз я гледах как страда
Махаща с криле обезумяла срещу стъклото
Сенките създават клетка от стомана
И решетки, през които тя не може да премине
Чувам я как се удря в стъклото
В отчаян опит да бъде свободна
Слънцето осветява с лъчите си едно малко кърваво петно
Нарисувано от нежното и тяло

Гледах как течността
Блика от микроскопичните вени
Осветена от бледото слънце
В нежен дъжд
Движенията и са статични
Грациозно, тя се предава
Знаейки, че тази единствена битка
Не може да спечели.
Гледах я как губи равновесие...

Позволих и да умре

Сбогом,
Сбогом,

Моя Стоманена Пеперудо.

Послание

ето, блогвам. ю аскд фор ит:)

****
На oсемнадесет съм. Тези последни месеци на приемни изпити все още жонглират пред очите ми. Имам 15 чифта обувки и ме приеха в 3 университета. Светът би трябвало да бъде в моя изгода, пълен с обещания и възможности.

Е...аз съм на oсемнадесет, неомъжена и бременна във втория месец. Светът е една мастилено-черна бездна.

За да разгадаем как точно се озовах точно на това място, предполагам че трябва да започнем от самото начало. Но хората винаги приказват така, а и аз не съм твърде убедена дали въобще някога е съществувала граница между настоящето и бъдещето. И в двата случая ще дам най-доброто от себе си, за да я начертая.

Сдобих се с първият си приятел на петнадесет - няколко добри и крехки години след като всичките ми приятели започнаха тази тенденция. Разбирате ли, аз винаги съм била дебелото момиче, високото - с което никой не искаше да играе баскетбол... странното, което всички отбягваха. Никога не съм била 'единственото'. Той ми казваше, че съм красива. Но като се замисля, не казват ли те всички така на дебелите момичета, сякаш само това може да поправи нещата.

Разбих сърцето му, да знаете. Единствено, защото исках да знам, какво е чувството да държиш цялата тази неконтролируема буря от сила и ярост, само в няколко думи. Оказа се, че да зарежеш някого не е за подценяване, но тогава не можех да знам тази истина.

Между него и СЕГА успях да спя със седем мъже, това са повече спални, отколкото повечето жени виждат за целият си живот. Обичах само двама от тях. Останалите така и не запомних и този факт до известна степен ми дава утеха.

Всичко опираше до това, да бъдеш желан. Ако той поискаше да спи с мен, това означаваше, че не съм толкова отвратително грозна и гротескна, колкото аз самата се чувствах. Оказа се, че всъщност единственото, което е означавало е, че той е бил пиян като свиня и просто е видял удобна възможност в уплашеното и уязвимо момиче. Погледите и заглежданията, вече не ме карат да се чувствам привлекателна; напротив - единственото, което ме карат е да мисля, че съм мръсна и стара. Изглежда, единствената утеха, която успявам да намеря някъде е на дъното на бутилката. Утеха, която приижда върху мен, измива ме... утеха, толкова болно сладка и топла, като дъха на непознат по врата ми.

Пиенето е нещо като само-осъкатяване. Виждала съм се хиляди пъти, през погледите на хиляди непознати и въпреки това намирам поводи да продължавам. След като видях патетичната съсухрена сянка, в която се превърнах, не мисля че е останало нещо, за да и продължа по друг път. Има някаква прокажена болест в света, която инфектира всички нас, казвайки ни че няма достатъчно останало място за промяна. Това което сме, е всичко, което сме и просто трябва да размахваме белия флаг над главите си до края на живота ни.

Влюбвала съм се между исполинските и негостоприемни рафтовете в библиотеката, припадала съм върху плочките на пода в банята и съм гледала как една приятелка се опитва да сложи край на живота си, без да съм имала способността да и помогна. Правила съм секс с непознат пред заслепителните фарове на такси, на плажа в 3 след полунощ. Но нищо от това не ме вълнува вече. Аз все още съм същото уплашено, малко момиче, което винаги съм била; сега просто нещата, от които се страхувам са различни.

Ако аз съм младостта на нацията, тогава в какъв порочен свят ще порастне детето ми? Камъните не са мои, за да ги хвърлям, така че какво по различно мога да очаквам за поколението си, от собственото си злочестие? Иска ми се хората да престанат да се присмиват на грешките ни, казвайки ' о, това не е чак толкова лошо' , това е вик за помощ, като всеки друг. Не съм сигурна, че някой може наистина да помогне. Предполагам, че волята да се променим трябва да дойде от самите нас.

Аз продукт на обществото ли съм, на стечението на обстоятелствата? Къде мога да стоваря вината за моето окаяно положение? Кой ще се изправи гордо и ще предяви претенциите, че злочестията ми са и негови? Семейството ми не е нито богато, нито бедно, така че това е един фактор по-малко в списъка. Отгледана съм с много любов и имам повече приятели, отколкото мога да преброя. Затова... къде сгреших?

Дали всичко това е изкривеното отражение на самата мен? Ако е така, трябва ли да стоваря вината върху модните списания и момчетата, които ме дразнеха в училище? Неее... трябва да е нещо по-дълбоко от това. Може би просто винаги търся любов на погрешните места.

Винаги има едно самотно дете, което отива на купоните по-рано и започва да пие, преди всички други да са пристигнали, мислейки си че това ще отнеме от самотата и тишината, които го обграждат. И докато дойде апогеят на празненството, то е припаднало само в тъмната баня, изправило главата си точно толкова, че да не се удави в собственото си повръщано. И когато отново дойде на себе си, всички други са се разотишли и самотата отново е там, на същото място, където е била и преди това.

Ако живота е празненство, тогава обществото на нашето Днес са тези самотни деца. Всички ние сме го опитвали, притежавали сме го, правили сме го и сега и преди, живели сме до дупката на екзистенциалността.

Аз съм на осемнадесет. Ще споделя изпитите си с ритниците на едно растящо в утробата ми дете и Бог, в който не вярвам. Ще продължавам да си повтарям, че е време да се променя, че това не е личността, която аз трябва да бъда. Но предполагам, че така или иначе няма да се накарам да повярвам.

Ние сме младежта на нашата нация, президентите и лидерите на бъдещето. Ние сме навън по купони, взимаме наркотици и правим секс с непознати, които не помним - ние сме тези, които си казват, че ако откажем цигарите до 30-тата си годишнина, шансът ни за рак на белите дробове е не по-лош от на всеки друг.

Да, ние имаме гласове, но сме твърде горди, за да извикаме за помощ. Моля ви, не ни вярвайте, когато ви казваме, че всичко е наред.

run with scissors

i'm cutting through my throat
through this raging skin.
cutting deep into myself,
cutting down my whole existence.
cutting...
just to find you sleeping safe and sound
on my poor little heart


П.С: не ми давай да си играя с ножици :Р

лайф съмтаймс из соу гууд :)

037

Не пиша поезията с правилното сърце
Аз съм малко противна.
Малко бледа.
Малко изгладняла
И малко молятевземимеобратно.

Имам счупен микрофон някъде в гърдите
Oпитвам се да ти попея с заглушените звуци
които произвеждам
Знам че не трябва да те обичам по този начин

Но го правя.
Все още.