ето, блогвам. ю аскд фор ит:)
****
На oсемнадесет съм. Тези последни месеци на приемни изпити все още жонглират пред очите ми. Имам 15 чифта обувки и ме приеха в 3 университета. Светът би трябвало да бъде в моя изгода, пълен с обещания и възможности.
Е...аз съм на oсемнадесет, неомъжена и бременна във втория месец. Светът е една мастилено-черна бездна.
За да разгадаем как точно се озовах точно на това място, предполагам че трябва да започнем от самото начало. Но хората винаги приказват така, а и аз не съм твърде убедена дали въобще някога е съществувала граница между настоящето и бъдещето. И в двата случая ще дам най-доброто от себе си, за да я начертая.
Сдобих се с първият си приятел на петнадесет - няколко добри и крехки години след като всичките ми приятели започнаха тази тенденция. Разбирате ли, аз винаги съм била дебелото момиче, високото - с което никой не искаше да играе баскетбол... странното, което всички отбягваха. Никога не съм била 'единственото'. Той ми казваше, че съм красива. Но като се замисля, не казват ли те всички така на дебелите момичета, сякаш само това може да поправи нещата.
Разбих сърцето му, да знаете. Единствено, защото исках да знам, какво е чувството да държиш цялата тази неконтролируема буря от сила и ярост, само в няколко думи. Оказа се, че да зарежеш някого не е за подценяване, но тогава не можех да знам тази истина.
Между него и СЕГА успях да спя със седем мъже, това са повече спални, отколкото повечето жени виждат за целият си живот. Обичах само двама от тях. Останалите така и не запомних и този факт до известна степен ми дава утеха.
Всичко опираше до това, да бъдеш желан. Ако той поискаше да спи с мен, това означаваше, че не съм толкова отвратително грозна и гротескна, колкото аз самата се чувствах. Оказа се, че всъщност единственото, което е означавало е, че той е бил пиян като свиня и просто е видял удобна възможност в уплашеното и уязвимо момиче. Погледите и заглежданията, вече не ме карат да се чувствам привлекателна; напротив - единственото, което ме карат е да мисля, че съм мръсна и стара. Изглежда, единствената утеха, която успявам да намеря някъде е на дъното на бутилката. Утеха, която приижда върху мен, измива ме... утеха, толкова болно сладка и топла, като дъха на непознат по врата ми.
Пиенето е нещо като само-осъкатяване. Виждала съм се хиляди пъти, през погледите на хиляди непознати и въпреки това намирам поводи да продължавам. След като видях патетичната съсухрена сянка, в която се превърнах, не мисля че е останало нещо, за да и продължа по друг път. Има някаква прокажена болест в света, която инфектира всички нас, казвайки ни че няма достатъчно останало място за промяна. Това което сме, е всичко, което сме и просто трябва да размахваме белия флаг над главите си до края на живота ни.
Влюбвала съм се между исполинските и негостоприемни рафтовете в библиотеката, припадала съм върху плочките на пода в банята и съм гледала как една приятелка се опитва да сложи край на живота си, без да съм имала способността да и помогна. Правила съм секс с непознат пред заслепителните фарове на такси, на плажа в 3 след полунощ. Но нищо от това не ме вълнува вече. Аз все още съм същото уплашено, малко момиче, което винаги съм била; сега просто нещата, от които се страхувам са различни.
Ако аз съм младостта на нацията, тогава в какъв порочен свят ще порастне детето ми? Камъните не са мои, за да ги хвърлям, така че какво по различно мога да очаквам за поколението си, от собственото си злочестие? Иска ми се хората да престанат да се присмиват на грешките ни, казвайки ' о, това не е чак толкова лошо' , това е вик за помощ, като всеки друг. Не съм сигурна, че някой може наистина да помогне. Предполагам, че волята да се променим трябва да дойде от самите нас.
Аз продукт на обществото ли съм, на стечението на обстоятелствата? Къде мога да стоваря вината за моето окаяно положение? Кой ще се изправи гордо и ще предяви претенциите, че злочестията ми са и негови? Семейството ми не е нито богато, нито бедно, така че това е един фактор по-малко в списъка. Отгледана съм с много любов и имам повече приятели, отколкото мога да преброя. Затова... къде сгреших?
Дали всичко това е изкривеното отражение на самата мен? Ако е така, трябва ли да стоваря вината върху модните списания и момчетата, които ме дразнеха в училище? Неее... трябва да е нещо по-дълбоко от това. Може би просто винаги търся любов на погрешните места.
Винаги има едно самотно дете, което отива на купоните по-рано и започва да пие, преди всички други да са пристигнали, мислейки си че това ще отнеме от самотата и тишината, които го обграждат. И докато дойде апогеят на празненството, то е припаднало само в тъмната баня, изправило главата си точно толкова, че да не се удави в собственото си повръщано. И когато отново дойде на себе си, всички други са се разотишли и самотата отново е там, на същото място, където е била и преди това.
Ако живота е празненство, тогава обществото на нашето Днес са тези самотни деца. Всички ние сме го опитвали, притежавали сме го, правили сме го и сега и преди, живели сме до дупката на екзистенциалността.
Аз съм на осемнадесет. Ще споделя изпитите си с ритниците на едно растящо в утробата ми дете и Бог, в който не вярвам. Ще продължавам да си повтарям, че е време да се променя, че това не е личността, която аз трябва да бъда. Но предполагам, че така или иначе няма да се накарам да повярвам.
Ние сме младежта на нашата нация, президентите и лидерите на бъдещето. Ние сме навън по купони, взимаме наркотици и правим секс с непознати, които не помним - ние сме тези, които си казват, че ако откажем цигарите до 30-тата си годишнина, шансът ни за рак на белите дробове е не по-лош от на всеки друг.
Да, ние имаме гласове, но сме твърде горди, за да извикаме за помощ. Моля ви, не ни вярвайте, когато ви казваме, че всичко е наред.
